Лична позиция на Бистра Стоименова, член на АПФ
Какво си мислите, когато ви кажат „професионален фотограф“? Човек, окичен с техника на цената на малко жилище, който се появява за няколко часа на събитието, разхожда се важно-важно наоколо, понесъл поредния „арсенал“ и святка безразборно в очите на гостите. След това, предава някакви си снимки и получава една торба пари за това.
Ако написаното горе съвпада с първата ви мисъл, грешите. Да бъдеш професионален фотограф означава много повече от това да имаш скъпа техника. Професионализмът се равнява на години практика, самоусъвършенстване, творчество и какво ли още не. Хубавите снимки не се появяват просто така и не вървят ръка за ръка с лъскавата визитка. Един добър кадър е плод на талант и опит, защото по-важно е задапаратноно устройство.
Ама ние имаме смартфони, ще се обади някой, ще снимаме с тях.
Обаче ако сте хванали коронавирус, ще искате да ви лекува професионалист, нали?
Професионалистите знаят какво да направят и ще го направят качествено и в срок.
Фотографите също си плащат сметките, купуват си храна и имат любими хора, за които да се грижат – като всички останали. Също като тях имат нужда от доходи и възможност да упражняват професията си – дори в условията на пандемия.
В момента светът е изправен пред безпрецедентна криза – както заплахата от заразяване с COVID-19, така и икономическата криза, която води със себе си продължителната карантина. Хората са принудени да останат у дома до второ нареждане, а който има възможност да работи от вкъщи, се възползва от това. Тези, които нямат това щастие, най-често остават без работа. Фотографите не правят изключение.
В обществото от около седмица се говори за хилядите хора останали без препитание заради мерките покрай коронавируса. Служители в сферата на услугите – работници в заведения, малък и среден бизнес. Фотографите обаче не се споменават.
Само че има и професии, които са социално значими и тази на фотографите е една от тях. Без фотографии обществото може и да не се разпадне, поне не веднага. Все пак, по пирамидата на Маслоу, човек има нужда само от храна, вода, защита и подслон, ще кажете. Обаче нека се замислим за момент. Какво бихте правили под карантина у дома без филмите, музиката, книгите и да, снимките? Всички тези неща са дело на творчески професии, в това число и на фотографите. Само че за разлика от актьорите и певците, които биха могли да забавляват хората в реално време по интернет, един фотограф има нужда да излезе от дома си, за да може да си свърши работата.
Какво пък толкова, ще кажете вие, ще изкарат някак няколко месеца, а после отново ще работят, чудо голямо! На пръв поглед изглежда така, само че да затвориш фотографите у дома е равносилно на унищожаване на паметта за бъдните поколения. В момента живеем в историческо време. Подобно нещо никога не се е случвало. Възможно е никога повече да не се случи. Работа и дълг на фотографите е да бъдат навън в този момент и да могат да го запечатат.
Паметта се гради на базата на изображения – медиите разчитат на това, за да подкрепят разказите си. Една картина илюстрира ситуацията много по-добре дори и от най-добре написания разказ. За да ги има изображенията обаче, трябва да се развържат ръцете на онези, които ги създават.
Сега е времето да бъдем от полза на обществото като правим онова, което можем най-добре – да запечатваме моментите. Милиони хора в момента са под карантина по целия свят, но всеки град има своя история, която може и трябва да бъде разказана. Не за собствена изгода, дори не за слава и награди. А защото някой трябва да го направи, за да могат следващите поколения да запомнят и да се поучат. Някои колеги, занимаващи се с репортажна фотография, са редом с медиците и служителите на реда всеки ден, на първа линия. Ние, останалата част от гилдията, бихме могли да им помогнем в това социално значимо дело. Ако можем да излизаме от дома си, без да се страхуваме от глоба. Може да не можем да снимаме събития, но все още имаме своя усет към детайлите. Да затвориш фотографите вкъщи означава да лишиш човечеството от памет в дългосрочен план.
Защото снимките „ламинират“ историята – тя се запечатва завинаги. Не можеш да я замениш с лъжа.
Те са това, което получаваме от предците си и което оставяме на нашите деца, за да ни помнят…
Снимките може да не изглеждат важни, до момента в който се превърнат в единствения спомен, който ни е останал.
